POEME ROMÂNESTI ÎN LIMBI STRĂINE

Marius CHELARU

само Бог съществува

беше точно полунощ, когато луната почука
на вратата на сърцето
точно върху една твоя целувка
преброих по сватбената си халка до 10
огледах се за
сенките в ъглите
прибрах в папка няколко документа от покойните роднини
светлината образуваше окръжност като
тъмен пръстен
хвърлих по нея камък
с голи жени, нарисувани по него
Великата сряда безкрайно се повтаряше
като надраскана плоча
тази нощ, когато в небето ссветеха числа
с ангелски криле
ще играя на лотария
.в неделя, когато камбанарията
се покрие с камбанен звън
.в неделя, когато децата се раждат
от небитието
и ти рисуваш коли, които се движат по картата
.в неделя, когато часовникът е с час назад
и баща ми влезе заедно с
баба ми
.в неделя, когато светът е толкова широк и далечен
далеч от лунните очи
ще бъдем като насекоми, чиито сини полети
ще ни подвеждат и мамят
.в неделя, когато върху дланта ми
се събират всичките елени на света
.в неделя, когато всичките ми любовни истории ме питат
какво ще правя с тях
сега, когато окото на слънцето е покрито с тъмна
лепенка
сега нощта стои на пръсти
хвърля едно око в тетрадката ми,
в която може да се види баща ми
редом с прадедите ми
на място с
по-различна светлина
пламък струи от очите му и мести
пръста,
с който изреждам спомените му
луната ми говори в бъдеще време
а колкото до останалото
аз горя като пламък, разпънат между две
несътворени стихотворения
.само Бог съществува
усещам ръката му върху
моя празен бял лист
усещам дъха му в тила си
пръстите ми се губят в горите на сърцето му
.тъп молив с връхче от еленов рог ме рисува
в Книгата.
.раждам се.

правилото, според което можеш да забравяш

Защо никой нищо не казва
за приликата на дявола с Бог?
.отново изгорих Александрийската библиотека
като се напръсках със светената вода
превърнах в камък
буквите, които ме съставяха,
бяха желания с тежки зъби,
скрити в окото, което гледаше към Него
през цялото време
както смята Августинското настояще-настояще
окото ме разделя от другите като
коне, галопиращи към вчерашния ден
името ми е тъй странно, когато крие от мен
винаги забравям, че това съм аз
стаята ми е усукана като лист хартия
по който буквите цъфтят докато изгорят като поезия
.вечер, когато цветята пият
сърдечността на пръстите
срещам всичките си думи
объркали своите страсти и копнежи
гледаме се с любопитство и
започваме да се мразим
на верандата вход към плътта ни
любов, забравена от любовта – фатален тик
.денят, който трябваше да се разпука
изоставен от жените, които не съм имал
.нощта не може да се ражда повече
времето забрави да остави измършавелите кости на
вечерта
над които думите ми са простряни
вдигам чашата
и виното
изпивам като наказание
като плачещо бебе
съм вперил поглед
към онзи миг, който ме държи в напрежение
вътре в мен
сякаш е единствената врата към илюзията,
която всички настояват да наричат свобода
...ако само помнех

за илюзията и противоречието

стъпките ми ме следват като бедуини, които
търсят оазис
на другия край на пейзажа спомените
просто си клюкарстват
искат да коленича в краката на мъжа,
който бях
или
просто ми се присмиват като луди
създания –
зад всеки ъгъл ме причаква приятелство
макар да знае, че няма да се срещнем никога
душите на световете, от които не бя       х част
ме изоставят
любов след любов
продават линиите на тялото ми
най-абстрактните отговори се вкаменяват в
костите ми
някой твърдо ми каза, че наистина живея
бяха ми определени хора, с които мога да се гордея
дни, които би трябвало да чакам
като ябълка на края на нищото
любовни истории
сълзи, течащи от начало до начало,
които да преглъщам,
думи, които да хвърлям сякаш са зарове
в ъглите на моето случайно щастие
в деня на кожодерството
на края на метафората въображението е провесило
свободно краката си
люлее се
в целуващите се часове
в сложната синева, която представлява този ден, пълен с
щастливи случайности
о боже
може би наистина съм се родил

(Превод: Василия МИТЕВА;
traducerea în limba bulgară, din limba engleză: Vassilia MITEVA)
(apărute in revista „Brod”, numărul 5/ 2008)